11 вечерта е. Гледам филм с най-добрата ми приятелка само месец преди да завърша гимназия. Не ни трябва нищо друго освен две бутилки Somersby и старите,използвани безброй пъти като оръжия,възглавници. Моментът е запазен,запечатан и обичан. Скрила съм го с усмивка при всички останали,малки моменти,случили се през тези пет луди години. За тези специални години се говори толкова много. На едни им липсват,на други - не,трети ги мразят,а някои още не могат да изтрезнеят и да осъзнаят,че вече са отминали.

Знам само,че от гимназията никога не излизаш такъв какъвто си влязъл - все нещо или някой ще те промени.

Прекрасно си спомням изражението на майка ми,виждайки лакираните ми черни нокти.

И надигнатите вежди на татко,когато споменах "дискотека" и "момчета" в едно изречение.

И всички онези,толкова силно повлияни от пубертета, емоции,разговори,постъпки. Някои са безкрайно нелепи,други - безкрайно неловки,но не съжалявам за нищо. 

Не съжалявам за лудите вечери с лудите момичета. Не съжалявам за размазания грим на сутринта. Не съжалявам за лилавата коса в девети клас. Не съжалявам,че съм се влюбвала в нещастници.

Тези пет години много приличат на прохождането - мама и татко те изпускат от ръце за малко,искаш да полетиш,засилваш се,падаш - поплакваш си,но после пак се изправяш и опитваш отново. И така докато не се научиш да гледаш с усмивка на всяка спънка,на всеки неловък момент,на всеки нещастник. Защото животът продължава и на 18 - мога само да го обичам с наивността на 8-годишна. 

Вече е почти 1 сутринта. Гледам празните бутилки,усмихвам се на отминалия момент и го усещам във вените си,по кожата си,в сърцето си. Няма втора такава тръпка. Обичам живота. С всеки един дъх,с всеки един човек и с всяка една спънка, вървя напред. Готова съм да полетя,да падна,да поплача,да се изправя и да опитам отново. Готова съм да не съжалявам,защото именно за онези луди вечери,запечатани моменти и откраднати целувки си струва да се живее!